Живея в град на самотата.

Тя идва незнайно как и откъде,

с един незнаен влак,

всяка делнична вечер.

Не си отива сутринта.

Цял ден блудства

със спомена на майките -

на площадите,

по уличките,

в телефонните кабини,

в зеещите прозорци

на кухнички,

спални,

в празните детски стаи...

И уж обръгнал на сълзи,

реторични въпроси

и себеугризения,

споменът

току се огъне,

този спартански отгледан

спомен,

в тази спартански търпелива

държава.

Този истински спомен

от нов тип,

който не се обръща при повикване,

не кашля подозрително,

не се задавя в сълзи...

Този спомен

току дерайлира.

И настава една суматоха...

Бременна е самотата на моя град

със спомен за живот

с децата ни.