Все тъй я кара душата ми, не миряса,

не научи правилата за пресичане на хоризонта.

Кара я през глава, през червен светофар,

през бариерите на гара разпределителна,

през диспечери, през халета за пренощуване ,

през преклонена главичка сабя не я сече.

Отдавна й е все едно дали ще я сочат за пример,

цял живот за пример беше – и какво, все тая,

не попадна на оценители –

къде оценители за оценка ка на гена й...

Затова е решила да живее безпримерно.

Не се спира за миг в огледалото

да се замисли над бръчицата вляво на очите -

кафяви хрътки,

да се уплаши от бръчиците вдясно от тях -

оазис за пустинници,

да се спре, да отпие жива вода, да повярва в чудото й,

да го разкаже на бедстващите,

да им отлее капки и на тях, да ги опитоми.

Няма ги пустинниците, друг оазис е спечелил търга

на световната здравна организация,

друг оазис ги е спасил, с други правила,

розов кактус цъфти край тях, не им е до червената роза,

червената роза е прецъфтяла приказка,

Да, ама каква принцеса живее в нея!

А те са далтонисти в деня,

мъчи ги кокоша слепота нощем,

те са заслепени в пустинни миражи,

търкат си очите до разсълзяване,

а оная песъчинка в очите им е душата ми -

да й се радвам ли, да я окайвам ли – огледално несресана,

с бодливи бръчици-усмивчици край очите, кафяви хрътки...

Край тях спират само ловците на бисери,

ще я уловят в ласото си някой ден, щом е такава немирница,

щом е такава ленивка – щом не научи правилата

за пресичане на хаоса.

Дано поне я улови мъдрец

от хиляда и първата нощ на обратното летоброене.