/триптих/

*   *   *

Там, някъде,
в чаша вода,
плисната по стъпалата надолу,
цъфтят стъпалата нагоре.
В млади токчета ехото ритмично набива
слънце за утре.

* * *

Там, някъде,
под завивката на разсъблечени разстояния
между Луната и Слънцето - и от Слънцето до Луната -
едно единствено, все още съществуващо, копче
пришива смелостта си в илика на любимото ми пончо.
И не иска, не иска да се разкопчае.
Какъв индивидуалист.

* * *

Там, някъде,
където хоризонтът ми реже филията цяла вечност,
отънявам, недокосната.
В изпаднала на скута ми троха зачевам себе си,
край хоризонта расна -
дъга над хоризонта след дъжд.

"...
отънявам, недокосната.
В изпаднала на скута ми троха зачевам себе си,..."

Нещо ново и наистина великолепно!

Изпипано от ювелир!
Чу

Благодаря ти, Чудна /пр.wonder/:)))

Ей, тия анонимници, понякога са наистина великолепни:))) Благодаря ти!

Трогната съм, благодаря ти, Чювелир:)))

Kato dagata na horizonta si - Velikolepna ! :)))))))))))

Истина ли си, или красива измислица?

И двете, sande :))))) Благодаря за прочита!

Погледни през прозореца :))) Благодаря ти, че ме забеляза, karaiany!

Не знам колко пъти го четох! Красива лирика!
отънявам, недокосната.
В изпаднала на скута ми троха зачевам себе си
!!!

Дори в ръба между светлото и тъмното да съхраниш и доизвайваш себе си, без значение от дължината на времето, по малко, но дори и на ръба да растеш/израстваш/ по единствения твой собствен начин....от всяко блъсване надолу да тръгваш с издигане нагоре...
Така го прочетох, така го приех, така го харесах. :)

Радвам се, че го усети, Галена:)

Добре си прочела, умнице!Благодаря ти:)))