Не тръгваха ли корабите ни от същото пристанище, в което

всички утрини изпращаха с пореден рейс

и слънцето, и бялата пътека на разсъмване,

разбиваха шампанското

в околосветската ни вятърничава надежда

след седем бала размисъл,

щурмувала с остатъчни усилия и бодър наивизъм

същото море,

което щедро обещаваше ни бряг със кораби,

които нашите мечти ще натоварят

и на вересия ще ги отведат до края на света,

до който не достигаха ни сънищата ни,

ни преброените стотинки за непременното завръщане,

в което ни заклинваше извечна мантра за дълга,

за оня блуден син,

във нощите ни спрял за обяснение недосънувано.

Пристанището ни отдавна не е същото

след сто години размисъл.

И корабите вече не работят на вересия.

Най-много кръгче да направят

по избелелите намачкани меридиани

на стария атлас по география

до Тадж Махал и Кападокия,

до оня кораб, наклонен от мечти

и в котвата забол предалото ни отрезвяване,

което връща абонираните пътници,

абонаментите и жълтите стотинки,

които цял живот събирахме

за чаша чай в Китай, във Индия,

за чаша чай във кораби, с които няма връщане .