Не тръгваха ли корабите ни от същото пристанище, в което

всички утрини изпращаха с пореден рейс

и слънцето, и бялата пътека на разсъмване,

разбиваха шампанското

в околосветската ни вятърничава надежда

след седем бала размисъл,

щурмувала с остатъчни усилия и бодър наивизъм

същото море,

което щедро обещаваше ни бряг със кораби,

които нашите мечти ще натоварят

и на вересия ще ги отведат до края на света,

до който не достигаха ни сънищата ни,

ни преброените стотинки за непременното завръщане,

в което ни заклинваше извечна мантра за дълга,

за оня блуден син,

във нощите ни спрял за обяснение недосънувано.

Пристанището ни отдавна не е същото

след сто години размисъл.

И корабите вече не работят на вересия.

Най-много кръгче да направят

по избелелите намачкани меридиани

на стария атлас по география

до Тадж Махал и Кападокия,

до оня кораб, наклонен от мечти

и в котвата забол предалото ни отрезвяване,

което връща абонираните пътници,

абонаментите и жълтите стотинки,

които цял живот събирахме

за чаша чай в Китай, във Индия,

 за чаша чай във кораби, с които няма връщане .

 

хубаво е, че, макар и каталясали корабокрушенци, се връщаме в себе си - и това е последният ни пристан, отворен за всички.
Много, много ми хареса твоето стихотворение, Генке!
Поздравления!
Чудовището

ех........

морето просто не е същото
то никога не е едно и също
опира своето непостоянство
в ръждиви от себичност брегове
и как да тръгваме, а после да се връщаме
към мястото на срещата, което е раздяла
как да повярваме дори в раздялата, когато има някаква надежда
да се срещнем
в откритото море на нашите опитомени кораби
в пристанищата за потънали гемии
или в неподозираното избеляло кръстче
по синьото на стария атлас

Не е същото, ili4e ...

Благодаря ти, Чу! Денят започва и свършва с поезия, докоснала приятели, какво по-смислено и красиво!