Нямаме време да живеем разделени.

Нямаме време да живеем -

аз оттук, на големия нос Надежда забола

бялото знаме,

ти – оттам , метнал ехото на отчаяни фасове

мъжка тъга,

да подхвърляме залъци здравословен придатък

/здравословен ли!/

на душите си, гладни отколе за пир.

Пир по време на разстояния,

тежки за тежки мъже на възраст,

дето знаят отдавна що е любов и след нея що е.

Разстояния нежни за нежни жени на зряла младост

/да им се чудиш и маеш на младостта/,

дето знаят що е любов и

в нелюбовна пътека самотно израстъче що е.

Нямаме време да живеем

със любов, по-тиха от нощ, скрита в острите ъгли -

провинциални кьошета за влюбени,

дето всичките черни мисли са светло табу

във часа за прегръдка на моята мисъл със твоята,

на километри , прехвърлени

сто пъти по сто във свирепи Мечтания

и по Шуман, и дълго след Шуман -

във света, дето все не е време

да си кажем предъвкани думи,

на простирите метнали

дългите сенки на мислите ни през плет.

В многоточията на прободени редове,

в бронхиалната астма на тихото им пришиване

в тихата ни любов,

не е време да ги загърбваме,

не е време да ни делят.

Нямаме време да живеем между редовете.